Приятелите се броят като почнеш да кървиш...един ще ти зашие раната, един ще тича за лекар, един ще звъни за линейка, един ще те убеждава е да кървиш да кървиш е колко да кървиш са..Аз тия дни ги преброих. Бързо. Верните ме попитаха кога и къде да дойдат..и колко зле ще сме въоръжени..Едни дето мислех, че са близки, ми поляха рана със спирт..щяло да ми мине..и да не дигам толко шум, нали ми е чиста, пък и белезите ми отивали. Изпратих ги с горчива усмивка, не се сбогувах на тръгване. А едни, които тихичко и незабележимо са застанали до мен, ме хванаха за ръка, все така тихо..и ей така да знам, че са там..или просто да не падна, без да искам. Аз като стане най-зле, ставам леко горчива, доста се смея и все на себе си.Това обърква хората.Чудят се да ме спасяват ли, да ме оставят ли да си водя сама боя, че да не изгори покрай сухото и суровото.Но приятелите не се объркват. Втвърдяват редиците.И гледат да не губя фокус.Обичам си ги всичките...Дано бог ми даде сили..кръвта ще спре..и като друг почне да кърви..ще съм там, да шия рани.