Тези дни доста мислех, какво прави една къща дом. За мен не са вещите, като в онзи любим филм, като се появи жегата се разделих с доста голяма част от тях за около 60 секунди, не ме заболя, не почувствах нищо, не са и спомените, когато прекрачих за последен път прага на осиротялото си предишно жилище събрало и прекрасни и ужасни моменти, пак ми беше леко и тихо..знам какво направи новия ми апартамент за по-малко от седмица, дом-първата чаша сутрешно кафе, първата вечеря с приятели преди да се появят дори столовете, първата паста сготвена за дъщеря ми, първото ни добро утро заедно, миризмата на първото чисто пране, първите цветя донесени от хора, които истински ги боли за мен...не знам какво ни чака утре, колко ще останем тук, обаче вече знам едно, домът ми може да бъде изграден на всякъде докато ми е уютно от вътре..
..

Приятелите се броят като почнеш да кървиш...един ще ти зашие раната, един ще тича за лекар, един ще звъни за линейка, един ще те убеждава е да кървиш да кървиш е колко да кървиш са..Аз тия дни ги преброих. Бързо. Верните ме попитаха кога и къде да дойдат..и колко зле ще сме въоръжени..Едни дето мислех, че са близки, ми поляха рана със спирт..щяло да ми мине..и да не дигам толко шум, нали ми е чиста, пък и белезите ми отивали. Изпратих ги с горчива усмивка, не се сбогувах на тръгване. А едни, които тихичко и незабележимо са застанали до мен, ме хванаха за ръка, все така тихо..и ей така да знам, че са там..или просто да не падна, без да искам. Аз като стане най-зле, ставам леко горчива, доста се смея и все на себе си.Това обърква хората.Чудят се да ме спасяват ли, да ме оставят ли да си водя сама боя, че да не изгори покрай сухото и суровото.Но приятелите не се объркват. Втвърдяват редиците.И гледат да не губя фокус.Обичам си ги всичките...Дано бог ми даде сили..кръвта ще спре..и като друг почне да кърви..ще съм там, да шия рани.